Елица

обещах ти да не пиша за теб,
Елица, ала се оказа невъзможно;
ти се появяваш като призрак вече
5 години в редовете ми, и нямам сили
да достигна до теб така,
както искам, опитай да разбереш.
и аз легнал в скута ти, Елица
докато ми четеш Виан, първо
се смях, много се смях и ти
ме питаш с укор „какво СМЕШНО
виждаш в това?” а аз продължавам,
докато заспивам примижал и взрян в
Лицето ти, после ме будят ония клошове
с искане за пари и още нещо
/винаги искат още нещо/, после си
отваряме новото вино, ти пиеш малко
едва близваш, но го правиш заради
мен, и аз съм благодарен за
разбирането ти; купуваме топъл
хляб с който се събуждаме на
сутринта, когато те психоанализирам,
и отново в парка, влаковете
ни поздравяват със свирките си
докато лежим уморени след китайския
ресторант и преди дъжда, гушнати
под навеса на спирката, с очи
гледащи и неразбиращи ни – отстрани
/или може би завиждащи/ – и това
продължи толкова, колкото можехме,
докато твоят мъж не ми се обади
и каза „ще те убия”; след два часа разговор
ме нарече „приятелю” както аз го нарекох
в началото; дори ми предложи
да ме пази от злини, на което благодарих
но отказах, както двамата с теб се
отказахме, Елица.