изтръпнала любов

и ето те –

лягаш в леглото до нея

както ти е удобно, може би

настрани, с едната ръка подпираща

главата ти, другата провесена

над ръба, с присвити, леко

разминаващи се колене;

и се отпускаш, и това е,

казваш си, прекрасно, това е,

повтаряш си, щастието;

и стоиш така, и се усмихваш,

и минава време – едната ти ръка

започва да изтръпва, после наистина

изтръпва, цялата, и ти я отдръпваш,

или не; и си мислиш колко е

прекрасно, въпреки това, затова

не променяш нищо;

минава още малко, и изтръпва

другата ръка, после врата започва

да те боли, после едното, лявото

коляно, после дясното,

ти леко го изпъваш, или по-скоро

протягаш, но си стоиш така

защото това е положението,

ти искаш това, тя иска това,

и това е така, ала ти все-повече

изтръпваш, все по-неудобно ти става,

и нищо друго не става, и вече

не ти е така добре, както бе

когато започна, искаш да се обърнеш,

да си спомниш защо си тук, защо

не можеш да погледнеш в друга посока,

ала няма как, вече си забравил,

и си стоиш така, с тези изтръпнали

крайници, ръце и крака, присвити, като

ембрион, с гръб към всичко, което

някога е значело нещо за теб.