Има момент след такива вечери или по-скоро сутрини и обеди, в който всичките ми възможни хормони на щастие отиват някъде съвсем по дяволите, и след обичта ми към света ми идва да клекна върху него...въпреки че в такива моменти съм най-големият реалист за себе си, за всичко... кръвта ми става прозрачна и я виждам как тъче паяжини върху ми, а всичко което мога да направя, е да лежа и да гледам белите фигури, които образува около мен и как се сгъстява в ъглите... от там ме поглеждат много малки очички които ми казват да кротувам...и аз кротувам, докато ми позволят да стана и да пийна вода, докато се разплача отново, тогава знам че се е свършило, нервите ми са си взели своето, аз съм си взел своето, стискаме си ръцете и продължаваме до следващия път...единствената линейка, в която някога ще се кача, ще е тази от Аризонска мечта, отиваща към Луната...често чувам шумящите стъпки, те са като счупващи се яйца по плочките на пода, като аборт на сиви ангели...често си представям или по-скоро усещам, че от плешките ми израствват крила, но те винаги драскат по пода и аз се въртя в кръг, както кокошките се въртят в кръг, като им отрежат главите, и правят черни овали по пръстта....и в един момент замират, а ти чакаш, чакаш...

Не е твое пусни го