Срещи, въпроси, нагледни отговори, притеснение и никакъв усет за стил.

На всеки му си случва, мама му, и мама ни на всички.

Които слушат Сигнал.

Аз харесвам 2 песни на Сигнал, но понеже 5 от тях не са ми известни, значи повечето не ми харесват.

О, да.

Беше нещо, и още явно е, за историята с гимназията, така добре размотавана от множко сценарии.

10 години.

20 години.

1200 години.

Винаги е било така и така ще бъде.

И понеже не ми се разиграва пиеса или в каквато и да е степен подробна естественост, слушайте – след 10 години те са там, но своето място, и те харесват това място, наричат го и вярват, че това е тяхното истинско място; и аз така съм замешан в цялата история; и те питат: как, къде, защо; казвам: за същия хуй,  в същия хуй, за същата хуйня. Ама как, ще речат. Тогава давам назад  и съответно задавам същите въпроси, може пък да протече нормално вечерта.

Не протече /благодаря ти, Петуния!/.

Провесиха ми ги пред носа – ето, това е Алелея, нашата малка звезда.

Ето, това е Хариступел, нашият малък бог.

Ето, това е Шинорер, богът на богинята.

Ти как я караш, все пак, признавам, ме попитаха.

Ами, нямам Алеврея, Хареструпел, май и Гинорер нямам.

И лек смях се почна.

И как я караш, чух след това.

Ок, казвам, ок съм. Те, ако искат, ще ме настигнат.

Естествено, естествено.

Алегея, Хариступел, и Гинорер ми махат с ръка.

Аз махам с ръка на Алегея, Хариступел, и Гинормер.

После си тръгваме, и по пътя се сещам как забравих да им кажа, че мисля за тях, и как няма нищо отвратително в разговора ни.