Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.05.2013 17:10 - из "Щастие"
Автор: dilyantski Категория: Изкуство   
Прочетен: 1233 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 07.05.2013 18:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
*     *     *   "Бях се превърнал в самосъжаляващо се лайно от години, вегетиращо върху нервните системи на родителите си. Разбирах колко съм скапан сутрините след колабиращи запои, в минутите решаващи живота ми. Момичетата го разбираха с един поглед. Съжаляваха ме. Мразеха ме. Бях се предал. Не тръбях навсякъде колко съм велик. Не търсих компании, те ме намираха. Преследваха ме с цялата си помия и изкормена божественост. В стаята ми имаше много скъсани чорапи и една бяла котка. Горката. Бях 30 годишен пубертет чекиджия. Под леглото имаше стара фланелка пожълтяла от сперма и лайна на хлебарки. Да, давех се в алкохол. Сутрин повръщах. По няколко часа (повръщайки, обикновено си мислех за културата. За Културните хора. Те със сигурност Знаят, най-вероятно го и Правят – това да канализираш нещастието си в Създаване. Толкова е красиво да ги гледаш и слушаш как обясняват процеса си на създаване. Красиви, чисти същества. Като успея да се добера от тоалетната до мивката си изплаквам устата, и колкото и да не ми се иска се поглеждам в огледалото. Ето, така канализирам аз нещата, мислех си).   Опиянението, казват, е в това да правиш нещо. Опиянението, казвах, е в алкохола.   Като се срещах с хора играех роли – на художник, на актьор, на музикант, на бог, най-често на прасе. Бях лош художник, лош актьор, лош музикант, лош бог. Всъщност посредствен. Което е най-лошото. В тая игра посредствеността е по-лоша от косъм върху сапун. Бях добро прасе."

*     *     *    "Аз приемам щастието в женски род. В този смисъл бих могъл да кажа следното: Винаги съм я търсил – цялата. Цялата перверзна. С голи бедра. С дълги голи бедра. С евтини рокли, пропити и прозиращи от разлятото по тях вино. С вечно излизащите й цици. Със синините по тялото й. И драскотините, които сама оставяше навсякъде. С цялата тази растителност в косата й. Стояща на белия стол с туптящото сърце. С виновността покваряваща ангели. С размазания грим и червило, изнасилена от стоте демона. И този поглед, тези очи, този глас. В същия смисъл мога още да кажа, че не съм наред."     *     *     *    "Нали ви е ясно, че ще става дума за нея. Всичко ще е за нея. Всяка дума, всяка точка, всяка запетая, многоточие, пауза, интервал – или ако предпочитате – шпация, въпрос, удивителните, тиретата, всичко, всичко ще е и е за нея. Тя е пропита в мастилото, пропита в Word-а, в клавиатурата, която вече е черна, в химикалката, която също е черна, която тя ми даде, в молива, в пръстите ми, във вирнатия ми десен показалец, във вирнатия й десен показалец, в кръвта ми, в името й. Аз живея и пиша за нея. Хау."   "Явно това трябваше да се случи пред вас. Явно нямаше как да не се случи пред вас. Явно е. Разбирате ли? И бях там с нея, пред нея, и нямах избор. Колко избор имате вие? Колко избор оставихте на мен? Питате ли ме истински как ми се наложи да я оставя? Не. И недейте да ме питате, няма да ви кажа. Аз изтъргах от челото си всичко това. Изтъргах го от лицето си, от палците на краката си. От корема и лактите си. От диафрагмата си. От раменете й. От среднощното тежко дишане. От опънатите ми до тялото ръце. От опънатото ми тяло. Опънато е по гръб, да не би случайно да се получат нежелани контакти с материята. А материята е нежелана. Това не е тя, как да бъде, и затова си лежа по гръб. Като стане належащо, ставам, повечето пъти е достатъчно просто да изляза на терасата, пък понякога и цигара паля. И тя не помага. И пак лягам, и пак по гръб. Вече съвсем осъзнато си кръстосвам ръцете пред гърдите. Не се подготвям за ковчега, но наистина се чувствам комфортно така, седя си значи, с ръцете и опънатите крака, и ми е по-добре. Дишам дълбоко. Напред, назад, нагоре, надолу. Даже почвам да си мисля, че не е толкова зле. Даже почвам да си мисля, че спя, че тя съвсем не се е случила. Но тя се случи, и затова сега аз ви се случвам. Но извинете ме, това не беше ли пролога? Нека започнем с историята, по дяволите."   ИСТОРИЯТА    "Ами то история няма. Всичко се случи много объркано и много объркано ще го прочетете. Няма друг начин. Нямаше друг начин. Но тя има крака, нали, и то какви? Чудесни, ех, как можахте да се зачудите. Чудесни, да, това ще ви кажа. Най-чудесните крака. Защото моите не са чудесни, направо са ужасни. Моите са криви, космати, а единият дори опериран, ходя с бастун, понеже още  се налага да ходя. Обаче друг е въпросът с нейните крака, те ми харесват. Пък и тя знае, че ми харесват, затова ми ги показва щедро, и аз я гоня с бастуна. Понякога я настигам, но тя просто ми се оставя. Тогава плача. Всъщност плача сега, тогава не плачех, поне не много. Не знам кой е по-близо до другия. Аз до нея ли, или тя до мен. И просто се навеждам, и ровя косите си в нейните. Ровя ги. И тя се разтваря, не говоря за краката вече, говоря за атоми, разтваря се като масло в капка терпентин, и срамът ни пази, но това не е срам, а тяло. И ето ме, дишам отново. Но отдръпвам ли се или се приближавам до теб? Дори и сега не е ясно. Дори и сега, след като ти си отиде".



Гласувай:
2
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dilyantski
Категория: Поезия
Прочетен: 360913
Постинги: 522
Коментари: 221
Гласове: 236
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031